Така че, когато намерих евтин фотоапарат в метрото, започнах да документирам тези приключения с приятелите си и им раздавах фотокопия — просто малки снимки. И така 17-годишен, започнах да ги залепвам. И направих моето първо „expo de rue“, което означава галерия на тротоара. И им поставих цветни рамки, така че да не изглеждат като реклама. Все пак града е най-добрата галерия, която мога да си представя. Не ми се налагаше да правя каталог, който да представя в галерията и след това да ги чакам да решат дали моята работа е достатъчно добра за да се показва на хората. Показвах ги директно на публиката по улиците.

Това е Париж. В зависимост от местата, на които бях, сменях заглавието на изложбата. Това е на Шанз-Елизе. Бях доста горд от това изложение. Защото бях само на 18 и бях там — на самата Шанз-Елизе. А когато махнаха снимките, рамката остана.

Ноември 2005: улиците горят. Големи протестни вълни започнаха в предградията на Париж. Всеки се беше втренчил в телевизора, гледайки смущаващи, плашещи картини от края на неговия квартал. Представете си деца без контрол, хвърлящи коктейли Молотов, атакуващи полицаите и пожарникарите, грабещи всичко, което можеха от магазините. Те бяха опасни престъпници, отрепки, преследващи собственото им обкръжение.

И тогава я видях — истина ли беше? — моя снимка на стена, разкрита от горяща кола — бях я сложил преди година — нелегална, но все още там. Това бяха лицата на мои приятели. Познавам ги. Никой от тях не е ангел, но не са и чудовища все пак. Така че беше странно да видиш тези картини и очите, гледащи ме от телевизора.

Отидох обратно там с 28 мм обектив. Аз бях единствения там по това време Но с този обектив, трябва да си на 25 см от човека. Така че можеш единствено да го направиш ако ти вярвят. Снимах четири портрета на хора от Le Bosquet. Те правиха страшни физиономии за да окарикатуряват сами себе си. След това залепих огромни плакати навсякъде в буржоазната част на Париж с имената, възрастта и даже и адреса на тези хора. След година, изложението беше представено пред кметството в Париж. И тези снимки бяха откраднати и изопачени от медиите, които сега гордо твърдят че са техни. Тогава осъзнах силата на хартията и лепилото. Може ли изкуството да промени света?

Година по-късно слушах всичкия шум покрай конфликта в Близкия Изток. И по това време, вярвайте ми, се говореше само за израело-палестинския конфликт. Така че с моя приятел Марко решихме да отидем там и да видим кои са истинските палестинци и израелци. Толкова ли са различни? Когато пристигнахме там, просто излязохме по улиците и започнахме да говорим с хората навсякъде и тогава разбрахме, че нещата са малко по-различни от риториката, която чувахме от медиите. Затова решихме да правим портрети на палестинци и израелци с обикновени професии — таксиметрови шофьори, адвокати, готвачи. Помолихме ги да правят гримаси в знак на обвързване. Не да се усмихват — това не говори много, за това кой си и как се чувстваш. Всички се съгласиха да бъдат залепени един до друг. Реших да ги разлепя в осем израелски и палестински града на двете страни на стената. Направихме най-голямото нелагално изложение някога правено. Нарекохме проекта „Лице в лице.“

Експертите казаха: „Няма начин. Хората няма да се съгласят. Армията ще ви застреля и Хамас ще ви отвлекат.“ Ние отвърнахме: „Добре, нека да пробваме колко далеч можем да стигнем.“ Обожавам как хората ме питат: „Колко голяма ще е моята снимка?“ „Ще бъде голяма колкото къщата ти.“ Когато разлепяхме по стената, беше от палестинската страна. Пристигнахме само със стълби и осъзнахме, че не са достатъчно високи. Тогава палестинците ни казаха: „Спокойно. Не, чакай. Аз ще оправя нещата.“ Отидоха в базиликата Рождество Христово и донесоха стара стълба, толкова стара, че може би беше видяла раждането на Исус. „Лице в лице“ направихме само с шест приятеля, две стълби, две четки, кола под наем, фотоапарат и 2000 квадратни метра хартия. Получихме помощ за какво ли не от всички там.

Добре, например това е Палестина. Тук сме в Рамала. Лепим портрети — както по улиците, така и на оживения пазар. Хората идват около нас и започват да питат: „Какво правите тук?“ „Работим по арт проект и слагаме израелтянин и палестинец, вършещи една и съща работа. Те всъщност са таксиметрови шофьори.“ След това винаги настъпваше тишина. „Искате да кажете, че залепвате израелско лице, правещо гримаси тук?“ „Да, да, точно така, това е част от проекта.“ И винаги в тези моменти ги питахме: „Можете ли да ми кажете кой кой е?“ Повечето от тях не можеха.

Даже сме лепили върху израелски военни кули и нищо не ни се случи. Когато залепвате карина, тя е просто хартия и лепило. Хората могат да я скъсат, да драскат върху нея или даже да пикаят на нея — някои са доста високо затова наистина — но хората на улицата, те са пазителите. Дъжда и вятъра ще отлепи някои от тях. Явно не е трябвало да остават. Но след точно четири години, снимките, или поне повечето от тях са още там. „Лице в лице“ показа, че това което смятахме за невъзможно е възможно — и даже мога да кажа, че беше лесно. Не прекрачвахме границата, просто показахме, че сме по-далеч, отколкото някой очакваше.

В Близкия Изток работих на места без много музеи. Затова тази посока на улицата беше някак интересна. Затова реших да продължа по-нататък и да отида на места където няма нито един музей. Когато сте в тези развиващи се общества, жените са колоните на обществото им, но мъжете са тези, които държат улиците. Затова ние се вдъхновихме да създадем проект, в който мъжете ще показват уважението си към жените, като изпращат техни снимки. Нарекох този проект „Жените са герои.“ Слушайки всичките истории, където и да бях по континентите, не можех винаги да разбера сложните обстоятелства около техния конфликт, просто наблюдавах. Понякога нямаше думи, нямаше изречения — само сълзи. Просто ги снимах и ги залепвах.

„Жените са герои“ ме отведе къде ле не по света. Избрах повечето места, на които бях, защото бях чувал за тях от медиите. Например през юни 2008 гледах телевизия в Париж и чух за ужасното нещо, случило се в Рио де Жанейро. Първата фавела в Бразилия, наречена Провиденция. Три деца, ученици, бяха задържани от армията, защото не носили учебниците си. Армията ги отвела и вместо да ги заведе в полицейски участък, ги завели във вражеска фавела, където били накълцани на парченца. Бях шокиран. Цяла Бразилия беше шокирана. Чух че това е била една от най-жестоките фавели, защото най-големия нарко-картел я контролира. Затова реших да отида там.

Когато пристигнах — а нямах никакъв контакт с каква да е НПО (неправителствена организация). Там нямаше нищо — нито туристическа агенция, нито НПО, нищо — никакви свидетели. Разхождаме се наоколо и срещнахме жена, на която показах книгата си. Тя каза: „Знаеш ли какво? Ние сме жадни за култура. Имаме нужда от култура тук.“ Така че отидох и започнах с децата. Направих им няколко снимки и на следващия ден залепихме плакатите. Като се върнах след един ден те бяха надраскани. Но това не беше проблем. Исках да почувстват, че това е тяхното изкуство.

На следващия ден организирах среща на главния площад и няколко жени дойдоха. Те всички бяха свързани с трите убити деца. Бяха майката, бабата и най-добрата приятелка. Те всички искаха историята да се разгласи. След този ден всички във флавелата ми дадоха зелена светлина. Аз направих още снимки и започнахме проекта. Нарко-бароните бяха някак притеснени, че снимаме на тяхна територия, така че им казах: „Знаете ли какво? Не ме интересува снимането на насилието и оръжията. Има го достатъчно по медиите. Това, което искам да покажа е невероятния живот. Наблюдавам го около мен последните дни.“ Така че това беше символично лепене, защото това беше първото, което не се виждаше от града. Това е мястото, където трите деца са били арестувани и това е бабата на едното. А на тези стълби е мястото, където трафикантите на хора винаги стоят и има доста престрелки. Всеки разбра проекта. Ние разлепихме навсякъде — целия хълм.

Интересното беше, че медиите не можеха да влязат. Трябва да го видите. За да ни снимат, използваха хеликоптер от голямо разстояние и наистина големи обективи, а ние се виждахме по телевизита как лепим. Освен това показаха номер: „Моля обадете се на този телефон ако имате някаква информация за събитията в Провиденция.“ След като приключихме с проекта си тръгнахме, така че медиите нямаха идея какво се случва. Как бихме могли да знаем за проекта? Те трябваше да отидат и да намерят жените и да получат обяснение от тях. Така създадохме връзка между медиите и неизвестните жени.

Продължихме да пътуваме. Бяхме в Африка, Судан, Сиера Леоне, Либерия, Кения. В места, раздирани от войни, като Монровия хората идват директно при теб. Те искат да разберат с какво се занимаваш. Все ме питаха: „Каква е целта на проекта ти? Ти да не си от НПО? От медиите ли си?“ Изкуство. Просто правя изкуство. Някои питаха: „Защо е в черно-бяло? Нямате ли цветове във Франция?“ Или казваха: „Всички тези хора мъртви ли са?“ Някои, които разбираха проекта обясняваха на другите. Чух някой да обяснява на друг, който не разбираше: „Знаеш ли, тук си вече няколко часа, опитвайки се да разбереш, дискутирайки с твоите приятели. През това време не си се замислил какво ще ядеш утре. Това е изкуство.“ Мисля че любопитството на хората ги мотивира да се включват в проектите. И тогава се превръща в нещо повече. Превръща се в желание, нужда. На този мост в Монровия, бивш войник от опозицията ни помагаше да залепим един портрет на жена, която може би беше изнасилена през войната. Жените винаги са първите, които страдат по време на конфликт.

Това е Кибера, Кения един от най-големите бедняшки квартали в Африка. Може да сте виждали образи на насилие след изборите проведени през 2008 там. По това време ние покрихме покривите на къщите, но не използвахме хартия, защото тя не спира дъжда и течовете в къщите — винила ги спира. Тогава изкуството става полезно. Така че хората го запазиха. Това което обожавам, е например, да видиш най-голямото око там с толкова много къщи в него. Бях там преди няколко месеца — снимките са все още там — но част от окото липсваше. Попитах хората какво се е случило. „А, този човек се премести.“ Когато покривите бяха покрити, една жена каза шеговито: „Сега Господ може да ме види.“ Като погледнете Киберия сега, тя ви гледа обратно.

Добре, Индия. Преди да започна, искам да знаете, че всеки път когато ходим някъде, не използваме туристическа агенция, а се организираме като командоси — ние сме група приятели, пристигащи на мястото и се опитваме да лепим по стените. Но има места, където просто не може да лепиш по стените. В Индия беше невъзможно да се лепи. Доколкото чух, според обичаите и законите, щяха да ни арестуват при първото ни лепене. Затова решихме да лепим бяло, на бели стени. Представете си бели хора, лепящи бяла харитя. Хората идваха и ни питаха – „Хей, какво правите?“ „Ами просто правим изкуство.“ „Изкуство?“ Разбира се бяха очудени. Но както сте чували, по улиците на Индия има много прах и колкото повече прах има във въздуха, на бялата хартия може почти да го видите, но хартията е намазана с лепило и става като обърната лепенка. Така че колкото повече прах има, толкова повече се очертава снимката. Затова след като минехме по улиците следващите дни снимките се появяваха от самосебе си. Благодаря ви. Така че не ни хванаха този път.

Това е филм за проекта „Жените са герои.“ (Музика) Добре. За всеки проект правим филм. По-голямата част от това, което виждате — това е трейлър от „Жените са герои“ – са картини, снимки, правени една след друга. И снимката продължи да пътува даже и без нас. Надявам се като гледате филма ще разберете обхвата на проекта и как са се чувствали хората, когато са видели тези снимки. Това е голяма част от проекта. Има слоеве зад всяка снимка. Зад всяка картина има история.

„Жените са герои“ създаде нова динамика във всяка от тези общности и жените запазиха тази динамика след като си тръгнахме. Например, направихме книги — не за продажба — такива, че всеки от общността можеше да ги има. Но за да ги получат, трябваше да получат подпис от една от жените. Направихме го в повечето от местата. Редовно се връщаме обратно. Напрвимер в Провиденция, във флавелата, имаме работещ център под контрол. В Кибера всяка година покриваме още покриви. Като си тръгвахме, хората, които бяха на границата на проекта казаха: „Ами моя покрив?“ Затова решихме да се върнем следващата година и да продължим с проекта.

Много важно за мен е да не използвам никаква марка или спонсори. Така аз не поемам отговорност за никой друг освен мен и хората. За мен това е едно от най-важните неща в работата. Мисля че днес, освен резултата е важен начина, по който се правят нещата. Това винаги е било съществена част от работата. Винаги ми е била интересна тънката граница между картините и рекламата. Точно приключихме с малко лепене в Лос Анджелис по един друг проект последните седмици. Даже бях поканен да покрия музея MOCA (Музей за съвременно изкуство). Но вчера кметството им се обадили и им казали: „Ще трябва да ги махнете, защото това се счита за рекламиране и според закона трябва да се премахнат.“ Но кажете ми, каква реклама е това?

Хората, които снимам, са горди да участват в проекта и да имат своя снимка в обществото. Те едиствено ме молят за думата ми. Казват ми: „Моля те, нека нашата история пътува с теб.“ И аз го правя. Това е Париж. Това е Рио. На всяко място, ние правим изложби с история и пътя на историята. Разбирате пълната идея на проекта. Това е Лондон. Ню Йорк. Днес са с вас в Лонг Бийч.

Така, скоро започнах публичен проект, в който не използвам моите снимки. Използвам снимки на Ман Рей, Хелън Левит, Джакомели и други. Днес няма значение дали снимката е твоя или не. Важното е какво правиш със снимките, посланието, което изпращат на мястото, където са залепени. Например залепих тази снимка на едно минаре в Швейцария, няколко седмици след като приеха закон, забраняващ минаретата в държавата. Тази картина на трима мъже, носещи противогази, направена в Чернобил, залепих я в южна Италия, където мафията понякога заравя боклука под земята.

По някои начини изкуството може да промени света. Целта на изкуството не е да променя света, да променя практични неща, но да променя възприятията. Изкуството може да промени начина, по който виждаме света. Изкуството може да създаде аналогия. Всъщност факта, че изкуството не може да променя нещата, го прави неутрално пространство за обмен на идеи и дискусии, и по този начин ви кара да промените света. От моята работа получавам два вида реакции. Хората казват: „Защо не отидеш в Ирак или Афганистан. Там ще бъде много полезно.“ Или: „Как може да помогнем.“ Предполагам вие спадате към втората категория, което е хубаво, защото за този проект, ще ви помоля да вземете снимките и да ги залепите.

Сега моето желание е: (престорено биене на барабани) Иска ми се вие да се застъпите за важните за вас неща, като участвате в глобални арт проекти и така заедно ще преобърнем света. И това започва точно сега. Да, всеки в залата. Всеки, който гледа. Искам това мое желание да започне сега. Някой, към когото изпитвате страст, човек чиято история искате да разкажете, или даже ваши собствени снимки — кажете ми за какво се борите. Направете снимките, портретите, качете ги — ще ви дам всички подробности — и ще ви изпратя обратно вашия плакат. Включвайте се по групи и разкривайте на света. Пълната информация е на уеб сайта: insideoutproject.net който стартира днес.

Това, което виждаме, ни променя. Когато действаме заедно цялото нещо е много повече от отделните части събрани накуп. Надявам се, че заедно ще създадем нещо, което света ще запомни. Започва сега и зависи от вас.

Продължих сама, за да стана артист, и рисувах за 10 години, когато ми предложиха Фулбрайт в Индия. Обещавайки да ми направят изложби на картини, аз изпратих боите си и пристигнах в Махабалипурам. Дойде и срока за представянето — но не и боите ми. Трябваше да направя нещо. Това рибарско село беше известно със скулптурата си. Така че аз пробвах отливки от бронз. Но правенето на големи форми беше твърде тежко и скъпо. Излезнах на разходка по плажа, гледайки рибарите които плетяха мрежите си в пясъка. Бях виждала това всеки ден, но този път го видях по друг начин — нов подход към скуптурата, начин за правене на обемна форма, без тежки, твърди материали.

Моята първа задоволителна скуптура беше направена заедно с тези рибари. Това е автопортрет, наречен „Широки хълбоци“. Ние ги разпънахме на стълбове за снимки. Открих как техните меки повърности показват всеки повей на вятъра в постоянно сменящ се мотив. Бях хипнотизирана. Продължих да изучавам традициите на занаятчиството и да си сътруднича със майстори.занаятчии, продължих в Литва с тъкачи на дантели. Харесваше ми финия детайл, който даваше това на работата ми, но исках да ги правя по-големи — да пренеса погледа от обект, който гледаме до нещо, в което можем да се загубим.

Завръщайки се в Индия, за да работя с тези рибари, ние направихме мрежа от милион и половина ръчно-завързани възли — която за кратко бе изложена в Мадрид. Хиляди хора я видяха, и един от тях беше урбанистът Мануал Сола-Моралез, който проектираше нанов бреговата линия в Порто, Португалия. Той ме пита дали мога да направя това като постоянна скулптура в града. Не знаех дали мога да направя това и да запазя изкуството си. Трайни, структурирани, постоянни — това са противоположности на характерни, деликатни и ефимерни.

За две години, аз търсех влакно което да може да оцелее на ултравиолетовите лъчи, соления въздух, замърсяванията, и същевременно да остане достатъчно меко, за да се движи свободно с вятъра. Трябваше ни нещо, с което да държим мрежата във въздуха там, в средата на кръговото движение. Така че ние издигнахме това стоманено въже с тежест от 45,000 паунда. Ние трябваше да измислим така ,че да се движи грациозно в обикновен бриз и да може да оцелее в ураганни ветрове. Но нямаше строителен софтуер, който да моделира нещо поресто и движещо се. Намерих един брилянтен инженер по въздухоплаване, който правеше платната за яхтите, надпреварващи се за купата на Америка, и той се казва Питър Хепел. Той ми помогна да превъзмогна двойното изпитание между прецизната форма и лекото движение.

Не можех да направя това по начина който знаех, защото ръчно завързаните възли нямаше да издържат на ураган. Така че се свързах с индустриална фабрика за мрежи, изучих възможностите на техните машини, и намерих начин да правя дантели с тях. Нямаше език, с който да се преведе това антично, специфично ръчно изкуство в нещо, което операторите на машините можеха да възпроизведат. Така че аз трябваше да измисля такъв. Три години и две деца по-късно, ние вдигнахме тази дантела от 50,000 квадратни фута. Беше трудно за вярване, че това, което си представях беше вече създадено, перманентно, и не беше загубило нищо в превода.

Това пресичане беше плавно и анонимно. Сега имаше чувство за място. Вървях под него. за първи път. Докато гледах хореографията на вятъра да се разгръща, аз се чувствах подслонена и в същото време свързана с безграничното небе. Моят живот нямаше да е същия. Искам да създавам тези оазиси от скулптури в пространства по целия свят. Ще споделя две посоки, които са нови в работата ми.

Историческото кметство на Филаделфия, почуствах, че неговия площад се нуждае от материал за скулптура който беше по-лек от мрежа. Така че ние експериментирахме с миниатюрни атомизирани водни частици, за да създадем суха мъгла, която се оформя от вятъра. И при тестването открихме, че тя също може да се оформя от хора, които могат да взаимодействат или да минават през нея без да се мокрят. Използвам този материал за скулптури, за да проследя движението на метрото над земята в реално време — като разгръщащ се рентген на градските тръби.

Следващото предизвикателство, от биеналето на Америките в Денвър попитаха дали мога да представя 35-те нации на Западното полукълбо и тяхната взаимосвързаност в една скулптура. (Смях) Не знаех откъде да започна, но казах да. Чух за скорошно земетресение в Чили и за цунамито, което е поело отвъд целия Тих Океан. То размести тектоничните пластове на Земята, ускори въртенето на планетата и буквално скъси дължината на деня. Така че аз се свързах с агенцията за атмосферни влияния и помолих да споделят с мен данните си за цунамито, а аз ги превърнах в това. Нарича се: „1.26″ и се отнася до броя милисекунди, с които денят на Земята е скъсен.

Не можех да направя това със стоманен пръстен, както знаех преди. Формата му беше твърде сложна. Така че аз замених металната арматура с мека, фина мрежа от влакно, което е 15 пъти по-здраво от стомана. Скулптурата сега можеше да бъде изцяло мека, което я направи толкова лека, че можеше да се върже към съществуващи сгради – буквално стана част от мрежата на града. Нямаше софтуер, който да можеше да изтегли тези сложни мрежови форми и да ги моделира с гравитация. Така ние трябваше да го направим.

Тогава получих обаждане от Ню Йорк със запитване дали мога да адаптирам тези концепции на Таймс Скуеър или на Хайлайн. Този нов мек структурен метод ми позволява да моделирам и да правя тази скулптури с мащаба на небостъргачи. Те нямат финансиране все още, но сега си мечтая да ги занеса в градове около света, където са най-нужни.

Преди 14 години, аз търсех красота в традиционните неща, в ръкоделни форми. Сега аз ги комбинирам с високотехнологични материали и изчисления, за да създам обемни, реещи се форми с мащаба на сгради. Моите артистични хоризонти продължават да растат.

Ще приключа със следната история. Получих обаждане от приятел във Финикс. Адвокат в офиса, която никога не се интересувала от изкуство, никога не посещавала местните музеи по изкуствата, повела всички, които успяла да привлече от сградата и ги завела навън, за да легнат под скулптурата. И там те били с техните бизнес костюми, лежейки в тревата, гледайки сменящите се мотиви на вятъра, с хора, които не познават, споделяйки преоткриването на чудо.

Това е приземяващ се самолет в Сан Франциско, сниман от Брус Дейл. Монтирал е камера на опашката. Поетичен образ към статия за Толстой от Сам Абел. Пигмеи в Демократична република Конго от Ранди Олсън. Обичам тази фотография, защото ми напомня за бронзовите скулптури от Дега на малката танцьорка. Полярна мечка, плуваща в Арктика, от Пол Никлин. Полярните мечки се нуждаят от лед, за да могат да се придвижват – не са много добри плувци. А знаем какво се случва с леда. Това са камили, движещи се през долината Рифт в Африка, снимани от Крис Джонс. Снимано е право надолу, така че това са сенките на камилите. Това е собственик на ранчо в Тексас, сниман от Уилям Албърт Алард, страхотен портретист. И Джейн Гудал, която установява специална връзка, снимана от Ник Никълс. Това е сапунена дискотека в Испания, снимана от Дейвид Алън Харви. Дейвид каза, че там се случвали много странни неща на дансинга. Но, хей, поне е хигиенично. (Смях) Това са морски лъвове в Австралия, изпълняващи собствения си танц, от Дейвид Дубиле. А това е комета, хваната от д-р Юън Мейсън. И най-сетне, палубата на Титаник, без кинозвезди, снимана от Емъри Кристоф. Фотографията носи мощ, която я поддържа в неумолимия водовъртеж на днешния пренаситен медиен свят, защото снимките емулират начина, по който един значим момент замръзва в нашия ум.

Ето един пример. Прези четири години бях на плажа със сина си и той се учеше да плува в относително спокойните води при плажовете в Делауер. Но аз се обърнах за момент, а той попадна в силно течение, което започна да го тегли към вълнолома. Стоя тук сега и виждам как се хвърлям във водата след него, как моментите се забавят и замръзват в тази подредба. Виждам скалите хей там. Една вълна е на път да се разбие в него. Виждам как ръцете му се протягат виждам и ужасеното му лице как ме гледа и казва: „Помогни ми, татко!“ Хванах го, вълната се разби над нас. Върнахме се на брега, той беше добре. Бяхме малко изплашени. Но този „проблясък на паметта“, както се нарича, се случва, когато всички елементи се съберат, за да дефинират не само събитието, а и моята емоционална връзка с него. Снимката успява да го постигне като създава своята мощна връзка със зрителя.

Трябва да ви кажа, че говорих с Кайл миналата седмица за това, че ще разкажа тази история. А той каза: „О, да, и аз го помня! Помня твоя образ, как стоиш горе на брега и ми викаш.“ (Смях) Мислех, че съм герой. (Смях)

И така… това представлява – това е кръстосан образец от няколко забележителни снимки, направени от едни от най-великите фотожурналисти в света, работещи с максимума от своите умения. Освен една. Тази снимка е направена от д-р Юън МЕйсън в Нова Зеландия миналата година, беше представена и публикувана в „National Geographic“. Миналата година добавихме секция в нашия уебсайт, наречена „Вашият кадър“, където всеки може да представи снимки за възможна публикация. Тя пожъна див успех в общността на фотографите ентусиасти. Качеството на тези аматьорски снимки може понякога да бъде изумително. Като гледам това, за мен се потвърждава, че всеки от нас има поне една или две велики снимки в себе си.

Но за да бъдеш велик фотожурналист, трябва да имаш повече от само една или две велики снимки в себе си. Трябва да можеш да ги правиш постоянно. Но по-важното е, че трябва да знаете как да създадете визуален разказ. Трябва да знаете как да разказвате история. Ще споделя с вас някои истории, които според мен демонстрират мощта на фотографията да разказва истории.

Фотографът Ник Никълс отиде да документира един много малък и относително непознат резерват за диви животни в Чад, наречен Закума. Първоначалното намерение беше да пътува дотам и да се върне с класическа история за разнообразни видове, за екзотична местност. Това и правеше Ник, до един момент. Това е котка сервал. Тя всъщност се снима сама, чрез нещо, наречено камера-капан. Оттам минава инфрачервен лъч, а тя е минала през лъча и се е снимала. Това са павиани при дупка за водопой. Ник – камерата отново е автоматична камера – е направил хиляди снимки на това. И в крайна сметка Ник се оказа с много снимки на павиани, снимани в гръб. (Смях) Лъв, похапващ късна нощна закуска – забележете, че има счупен зъб. Крокодил върви по речен бряг към бърлогата си. Обичам тази малка капка вода, която пада от края на опашката му.

Но основният животински вид в Закума са слоновете. Едно от най-големите непокътнати стада в тази част на Африка. Ето снимка, направена на лунна светлина – нещо, което с дигиталната фотография става съвсем различно. Тази статия беше на тема за слоновете. Ник, заедно с изследователя д-р Майкъл Фей, е поставил яка на матриарха на стадото. Нарекли я Ани и започнали да проследяват движенията й. Стадото било в безопасност в границите на парка заради групата посветени паркови рейнджъри. Но щом започнали годишните дъждове, стадото започнало да мигрира към пасища извън парка.

И тогава се случила беда. Защото извън безопасността на парка били бракониерите, които щели да ги ловят само заради стойността на слоновата кост в бивните им. Матриархът, който проследявали с радио, след седмици движение напред-назад в парка и извън него, спряла извън парка. Ани била убита, заедно с 20 членове на стадото й. Дошли само за слоновата кост. Това е един от рейнджърите. Те успели да догонят един от бракониерите и да изземат тази слонова кост. Не могли да я оставят там, защото все пак е ценна. Но Ник се върна с история, която излизаше отвъд метода на старата школа, или просто: „Не е ли това един изумителен свят?“ Вместо това той създаде история, която дълбоко трогна публиката ни. Вместо просто познание за този парк, той създаде разбиране и емпатия към слоновете, рейнджърите и многото проблеми около конфликтите между хората и дивите животни.

А сега, да се пренесем в Индия. Понякога дълга история може да се разкаже по-стегнато. Разглеждахме проблем, на който Ричард Вурман обръща внимание в проекта си „Население в новия свят“. За първи път в историята повече хора живеят в градска, отколкото в селска среда. И по-голямата част от този растеж не е в градовете, а в бедняшките квартали, които ги заобикалят. Джонас Бендиксън, много енергичен фотограф, дойде при мен и каза: „Трябва да документираме това – ето моето предложение: Да обиколим целия свят и да снимаме всеки бедняшки квартал по света.“ А аз отвърнах: „Знаеш, че това би било доста амбициозно за нашия бюджет.“ Затова направихме друго. Вместо да ходим да вършим нещо, в резултат на което да се получи една изследователска статия, в която просто да видиш по малко от всичко, изпратихме Джонас в Дхарави, който е част от Мумбай, Индия, оставихме го да постои там и да навлезне в сърцето и душата на тази наистина голяма част от града. Джонас не отиде просто да хвърли едно око на ужасните условия за живот по тези места. Той видя, че това е жива, дишаща и жизнена част от функционирането на целия градски район. Фокусиран на едно място, Джонас надзърна в душата и издържливия човешки дух, залегнал в основата на тази общност. И го направи по красив начин.

Понякога обаче единственият начин дa разкажеш история е със съкрушителна снимка. Създадохме екип от подводния фотограф Брайън Скери и фотожурналиста Ранди Олсън, за да документират изчерпването на световните риболовни райони. Не бяхме единствените, заели се с тази тема, но снимките, създадени от Брайън и Ранди, са сред най-добрите, уловили както човешкото, така и природното отчаяние от липсата на риба. Тук, на една снимка на Брайън, се вижда хваната акула, привидно разпъната на кръст, в специална мрежа край Бая. Виждал съм нелоши снимки на случайно улавяне – животни, случайно попаднали при риболов за определени видове. Но тук Брайън е уловил уникална гледка, като е застанал под лодката, когато изхвърляли отпадъците през борда. А после Брайън поел дори още по-голям риск, за да заснеме снимка, каквато досега не е правена, на голяма мрежа-трал, стържеща по океанското дъно.

Отново на сушата, Ранди Олсън снимал импровизиран рибен пазар в Африка, където остатъците от филетирана риба били продавани на местните, докато големите парчета били изпращани в Европа. А тук, в Китай, Ранди снимал пазар за медузи. Тъй като главните източници на храна са изчерпани, рибарите отиват по-дълбоко в океана и изваждат други източници на протеин. Това се нарича риболов надолу по хранителната верига.

Но има също и проблясъци на надежда и мисля, че всеки път, когато правим голяма, голяма история за това, всъщност не искаме просто да отидем и да хвърлим поглед на всички проблеми. Искаме също да търсим решения. Брайън снимал морски резерват в Нова Зеландия, където комерсиалният риболов е бил забранен, и в резултат изчезващите видове са били възстановени, а с тях и едно възможно решение за устойчиви риболовни райони.

Фотографията също може да ни убеди да се заемем с проблеми, които са потенциално изтощителни и противоречиви. Джеймс Начтюи, който беше почетен на ТЕД миналата година, разглеждал хода на медицинската система, която е използвана при ранени американци, излизащи от Ирак. Тя е като тръба, където ранен войник влиза в единия край и излиза обратно в къщи от другия. Джим започнал на бойното поле. Тук лекар се грижи за ранен войник в хеликоптер на път към полевата болница. Тук е в полевата болница. Войникът отдясно е татуирал името на дъщеря си на гърдите си , за да му напомня за дома. От тук по-тежко ранените са транспортирани обратно в Германия, където се срещат със семействата си за първи път. После – обратно към Щатите, за да се възстановят в болниците за ветерани, като тази тук, в Уолтър Рийд. И накрая, често снабдени с високотехнологични протези, те излизат от медицинската система и се опитват да си възвърнат предвоенния живот. Джим взе онова, което би могло да е стриктна статия за медицинската наука, и му даде човешко измерение, което дълбоко трогна нашите читатели.

Тези истории са страхотни примери за това как фотографията може да се използва за насочване към някои от нашите най-важни теми. Но има също и моменти, когато фотографите просто се натъкват на неща, които се свеждат до чисто забавление. Фотографът Пол Никлин пътува до Антарктида, за да снима за статия за леопардовите тюлени. Те рядко са били снимани – отчасти, защото са смятани за едни от най-опасните хищници в океана. Всъщност, година по-рано един изследовател е бил сграбчен от един от тях, завлечен в дълбините и убит. Можете да си представите, че Пол може би леко се колебаеше дали да влезне във водата. Леопардовите тюлени се занимават главно с ядене на пингвини. Знаете за „Походът за императорите“, това е нещо като дъвченето на пингвините. (Смях) Тук един пингвин се качва до ръба и поглежда навън, за да види дали брегът е чист. А после всички изтичват и излизат.

Но после Пол влиза във водата. И казва, чи всъщност никога не се е страхувал от това. Е, тази женска идва при него. Тя е вероятно – срамота, че не се вижда на снимката – но е дълга 3-4 метра. Размерът й е доста значителен. А Пол казва, че изобщо не се е изплашил, защото тя била по-скоро любопитна спрямо него, отколкото заплашителна. Това движение на устата отдясно е нейният начин да му каже: „Хей, виж колко съм голяма!“ Или пък, „Леле, какви големи зъби имаш.“ (Смях) После Пол решил, че тя просто го е съжалила. За нея той бил едно голямо, глупаво същество във водата, което по някаква причина като че ли не се интересувало от преследването на пингвини. Затова тя започнала да му води пингвини, живи, и да ги постая пред него. Пускала ги, а те после отплували. Тя го гледала, като че ли искала да каже: „Какво правиш? Връщала се, хващала ги, връщала ги обратно и ги пускала пред него. Правила това в продължение на два дни, докато толкова му се ядосала, че започнала да ги слага направо върху главата му. (Смях) В резултат на което се получила фантастична снимка. (Смях) В крайна сметка обаче, според Пол, тя просто разбрала, че той няма начин да оцелее. Това е нейният вид пуфтене, нали разбирате, отвратено сумтене. (Смях) Изгубила интерес към него и се върнала към онова, което прави най-добре.